Да си герой в книга?

June 16, 2007

Не става въпрос за “книга, в която героят си ти”, а за нещо по-реално.

Стоил Рошкев е издал тия дни романа си “Жени по китайската стена” и ме е включил в него. Романът е за есента на 2002-ра, новобранския център, където служихме в една рота. Казармена история.

Историята е за армията, на пръв поглед написана за тесния кръг на наборите. В действителност обаче, след като затворих книгата, вече мисля, че не е толкова свързана с нея. Авторът е написал своите идеи за света, какъвто е сега, и 50-те му дни в ЦУЦПМКН Хр. Ботев са нещо като повод, параван и катарзис. Героите са колекция от реални и измислени образи на хора, които по принцип няма, но дефакто с малко насилие се появяват на бял свят. Зад отделните персонажи успявам да различа 2-3 от реалните лица, но повечето според мен са събирателни. Това прави романа фикция, дори фантастика, а не биография. Поетичен на места, той е една голяма емоция, която само отслужилите могат да разберат.

Очаквах да видя реалистичен разказ, тип холивудски екшън. Прочетох различна история, много различна дори от онова, което аз видях на място. Едни и същи събития, но гледната точка ги променя до неузнаваемост. Мощна, къде подредена, къде разхвърляна емоция, която преживях на 1 дъх.

******** Spoilers *********
Надолу следват казармени истории, повече за мен, препоръчвам да се чете само от отслужили и то от такива с лоши спомени от войниклъка.

2002 година, 23 септември, група младежи със светещ поглед пристигнахме в ЦУЦ-а, за да ставаме рейнджъри. Бяхме млади и стари, в отношение 3:1. Бъди мъж. Бла бла. Още първия ден схванахме за какво иде реч – “месомелачка”, “промивка на мозъци”. Рошкев ще напише по средата, че тези силни думи са почнали да му се струват пошли и изтъркани на фона на общото състояние на нещата, в края на учебния цикъл. Честно казано – моето усещане беше същото, чувствах се прецакан.

Мен в ЦУЦ-а ме посрещна грубо и с попръжни един от главните герои в романа, но кой точно – не помня. Ефрейторите там изглеждат като 1, но бяха 4 различни, като поне 2 от тях бяха пиперливи образи. Вадеха разни цинични лафове на конвейр, къде остроумни, къде тъпи. Ние зяпахме и попиваме, все пак уставно само те говореха, а ние си мълчахме. Общо взето нормално е, че ефритата и шапкарите са главни герои на Рошкев, по-главни даже от него самия. Отне ми час, за да си спомня имената им – и то на малка част – 4 от командирите и 2 от ефрейторите. Останалите останаха в благословената мъгла на забравата.

Рошкев описва стаята на връзкарите. За него посещенията в стационара са били почти задължение, ПДБ – също. Дефакто в края на службата строевите подготовки се провеждаха с по 30 човека, а ротите бяха по 100. Това прави броя на ангажираните с не-военни занимания и болести до-оста по-голям от 4-те официални връзкари (2 хакери, 1 склададжия и автора на книгата). А да, и с 3-мата официално болни заради контузии с щикове.

Ако погледнем реално на нещата, всеки от нас познава поне по 2-3 военни, ако си даде зор може да стигне с 3 телефона до полковник или генерал. Държавата е малка. Шуробаджанащината беше пропила цялата армия и беше цяло чудо, че изобщо имаше някаква строева подготовка, стрелба и юркане. Всъщност е толкова невероятно, предвид цялото омотване във връзки, че направо не мога да го повярвам. Цялата тази липса на толерантност и злоба… толкова много хора, самовлюбени и самоотвержени в ритането на здравните си книжки, захапали със стръв момента на власт.

Аз лично имах друга съдба. Не можах да надцакам хората с роднини връзкари и все пак станах войник. Бяха ме убедили, че ЦУЦ-а е неизбежен и след клетвата ме чака лека служба. Изпитвах и някаква криза на идентичност отвън – първите сблъсъци с рутината, а и харесвах една крайно неподходяща женка. Така че за себе си реших да ям, набивам крак и трупам мускули. Не изтървах нито една строева подготовка или наряд. Преминах интровертно – не се сближих с никой, а хората, с които общувах най-много не съм им оставил почти никакъв спомен, че съм бил там. Ако някой ме захапеше – контраатакувах и в ЦУЦ-а си защитих личното пространство. Профуках и доста фонокарти в свободното време в звънене на всеки отвън, склонен да си лафи с мен, та да го тормозя с моя подпален свят от нови емоции.

За Рошкев с клетвата свършват събитията. Подтиснат от ролята на киртак, той попада във върха на айсберга. В този момент аз потънах. Пратиха ме на някакъв баир сред твърде много хора, с които нямам нищо общо. Там почнах да уча уроците, които ЦУЦ-а ми спести, защото му приех правилата.

Горе на баира ме взеха за канарче. Да разнасям чинии, чаши, джапанки. Освен че е безсмислено е и ужасно унижение. Имаше и доза насъскване на раята срещу вишагите – всъщност за около 7 дена останах единствен, от останалите 6 новобранци 3 се преместиха. В ЦУЦ-а човек имаше креват, нещо като дом. В 10 той става твой и свещен до 6 сутринта. Домът е страшна духовна сила. На баира ме изработиха, като ми го отнеха – местните селяни пиянстваха до среднощ, после хлопаха някой от 3-те оцелели млади да ходи да им чисти стаята. Това беше инвазия в личното пространство, която ми докара клаустрофобия. Фактор беше и че доста скоро след попадането в новия ми малък личен ад се разболях от нещо с трайна висока температура и станах с доста размътен мозък.

Смътно помня войниците там – имаше 2-3 злобари, които се изреждаха да ми дават уроци и да ми казват какво съм съгрешил. Измежду тях имаше крадец, побойник и син на богаташ – глезен и може би най-зъл от всичките.

Правиха им проверки, за които официално аз бях виновен. С дребната разлика, че всичките мъчители там бяха кой рода със старшината, кой рода с генерал, кой с полковник – а аз до девето коляно нямам нито един комунист, полицай или военен в рода си. Т.е. ситуацията беше силно неравнопоставена.

Там, в оная дупка без слънце, без дом, простотията царуваше в невиждани размери. В цялото ми спално една вечер нямаше никой, който да знаеше какво означава “клитор”. Аз даже не мога да общувам с толкова малко думи, колкото ползваха тия хора, нормално беше да не ме понасят. Все пак имаше и свестни момчета, поне така мисля.

Донякъде сигурно и аз имам вина, че ме юркаха – но противно на упоритите им обвинения, че съм се оплаквал на военни, вината ми беше в това, че не се оплаках на никой. Не си защитих правата. Дефакто най-много ме работеше лишаването от сън. Спах по 5-6 часа през ден. Пишеха ми дневалства в 2 последователни дни и кой знае защо държаха да будувам нощем, да не минел проверяващ. До едно време будувах, после почнах да си взимам моите 4-5 часа неспокоен сън. Като заспят пияниците и се мушках в кревата.

Накрая изтезанието свърши с победа. Бих на шах един лейтенант, с 39 градуса температура и почти без да мога да шавам вече и той ми ходатайства да ида да се преледам. Не можах да стигна от първи опит до ВМА, наложи се семейството да дойде и да строи в 2 редици командира на поделението, за да ме пуснат. Да, толкова за връзките – една разярена майка може да * майката на всеки полковник трайно. Веднъж попаднал във ВМА ми откриха достатъчно болести, за да си почина от на шапкарите и техните деца измишльотините. Всъщност ми откриха повече болести, отколкото можеше да събере болничния, даже един професор разбра що съм слаботия – имал съм повреден стомах (достатъчен повод за уво беше, не за болничен, ама нейсе).

В паузите между болницата и 2-та болнични трябваше по няколко дена да съм в казармата, което беше доста тежко преживяване. Бях виновен за всичките им грижи, бях вишист и избягал роб, попаднал за кратко възмездие. Бяха ме оплюли като предател и демонстрираха завидни познания за личния ми живот, вън от казармата (някой ден ще се поинтересувам откъде по дяволите военните имат такава информация и защо я споделят с войниците).

Преместиха ме. 15 дена преди полагаемата отпуска. Тайно се надявах, че този път ще е нещо различно, но не би. В новото поделение имаше 1 мухъл от ЦУЦ-а, който ме мразеше, щото го бях натирил за нещо. Имаше някакво дете автомонтьорче с титла старши, което 3-4 поредни дни ми мокреше кревата (последния ден го хванах, че е той, даже го хванах че пикае в спалното). Имаше меле, посегна ми с пияната си флегматична ръка. Така или иначе, тези двамата се грижиха да съм нещастен, а и аз отново не направих опит за адаптация, просто изтърпях всичко безмълвно.

Висшиста, него му помня фамилията, заслужава 2-3 реда. Беше се пречупил, превърнал се в това, което армията се опитва да направи войниците – злобна и мразеща се пасмина, изпълняваща заповеди от страх. Помня го с това, че заглеждаше мъже по телевизията – нещо фитнес маниак го даваше. Казах му, че е педераст и дупето му е секси, даже мисля няколко пъти – посегна ми на бой. Супер смешно – хвана ме нежно за врата 🙂 Аз държах адски много да не нарушавам устава и не се защитих, но се смях.

Като цяло и мен ме пречупиха и смачкаха там. Беше кратка, но много неприятна служба. Въобще не се научих как да се справям с група прости хора с власт над мен – за това реших, че на групите прости хора с власт трябва да се дава организиран отпор. Те са разрушителни, като цунами, като лигаво дете, хванало лупа, с която да изследва щъкащите наляво-надясно мравки. Това е моят извод. Изводът на Рошкев е друг. Теория на конспирацията. Елитът иска масите да тънат в простотия, с фалшиви врагове и фалшива надежда. Сигурно е прав. Сигурно и аз съм прав. Истината е многолика, зависи откъде я погледнеш и какво искаш да видиш.

Публикувано в: Гърнето с боба, Литература 11 коментара RSS 2.0

Ако постът ви харесва, цъкнете на сърцето:

Коментари

11 коментара на “Да си герой в книга?”

  1. Димитър on June 16th, 2007 18:38

    Като гледам доста късмет съм имал, като махнаха казармата точно преди да вляза.

  2. Георги on June 16th, 2007 19:36

    И аз я пропуснах, а на всичкото отгоре съм и с МНОГО дебели връзки. Нямам собствени казармени истории, но съм слушал доста чужди. Тоя пич обаче по-много добър начин описва ситуацията…

  3. ss7 on June 17th, 2007 01:11

    Както казваше един мой даскал “За да си добър инженер, не е достатъчно да си разбираш от работата, трябва да можеш и да боравиш (работиш) с идиоти.

    Това е ценно и незаменимо качество. Аз също служих след ТУ и то в редовно поделение (гранични воиски, редник) с децата.То лейтенанта беше по млад от мен. Ама още на 10-тия ден разбраха, че е по-добре да не се ебават с мен. И си отспах, отядох, натренирах, задобрях по англииски. Изобщо чудна една година. При това не съм бил връзкар.Още си спомням с носталгия 🙂 .

    А иначе за другото си прав .

  4. Комитата on June 20th, 2007 15:13

    Аз служих през далечните 88-ма – 90-та. Тормозът не беше толкова физически, колкото психически и почти толкова брутален. Безпричинната омраза и мен ме втрещяваше в началото.

    Поздрави от мен и от Стойчо
    Между другото, защо той не може да оставя коментари – всеки път като натисне събмита му се изписва Try not to use bad words. А той е културен човек, не псува 😉

  5. dzver on June 20th, 2007 15:22

    Сега ще проверя, възможно е нещо да съм обръкал.

  6. Стойчо on June 20th, 2007 15:51

    Поздравления за постинга 🙂 сега вече и аз мога да коментирам:-)

  7. Стойчо on June 20th, 2007 16:02

    Май от 88/90 до сега не се е променили нищо съществено. Безпричинната омраза я видях тогава за пръв път (Комитата е прав, че поне при нас психо-тормозът беше по-сериозен от физическия) – по-късно й свикнах.
    Пък и как няма да ме (го)мразят: софиянец, приет студент от преди казарма.

    Една от потресаващите реплики, които си спомням беше на един от ефрейторите: “тука сички сте интелигенти – имате средно образование”!!! – ставаше дума за нашия набор:-)

  8. Turnovec on October 29th, 2009 10:27

    Кофти е била твойта казарма … На мен първите ми спомени в Плевен са именно от спaлното на връзкарите:) Влязох заедно с един такъв, бегъл познат от родния град и през задния вход ни натириха именно във връзкарската стая, която представи си се оказа със запушен и пълен до горе с лайна кенеф :))) Каква ирония на съдбата. 5-6 индивида, всеки вкопчил се в собственото си оцеляване се гледат взаимно и се чудят, кой ли ще е щастливеца сега, на който ще се наложи да отпуши тая дупка:) Слава богу след няма и два часа ни преместиха от там. Явно се появиха по-големи връзкари.

    От там нататък реших да тегля една майна на всички тея същества, дето звънят по телефоните на мама, тати, бати и се опитват да се оправят по втория начин. Е прзнавам си, ядосах се малко, когато някакъв образ от щаба ме издири, понеже съм бил с диплома на ПЦ инженер и ми предложи да ме правел хакер на някакъв полковник, и съответно на другия ден на моето място беше земляка, на който след като бях споделил явно беше звънял телефони да ми вземе местенцето. В края на краищата не съжалявам. Открих, че времето минава далеч по-бързо и безболезнено, когато си с голямата група и се занимаваш с някаква работа, отколкото ако седиш и биеш мухите в ротната.

    И само по тоя начин може да разбереш колко струват хората, дори когато са примитивни. Накрая да те канят непрекленно на софра и да са готови да застанат зад теб при всякаква ситуация циганета от старозагорско, защото си се държал човешки с тях, когато си бил старши на някаква работна група да речем… Или пък да дойде при тебе изненадващо най-гадния старши-лейтененат от бойното поделение и да ти сподели, че е получил препоръки от едни двама братя – прости селянчета, с които съм бил в новобранския център и които се оказва, че му били племенници и да ми каже да му се обаждам ако имам някакви пробелми … Ей такива спомени са безценни!

    Иначе сега ме напушва почти само на смях като се сетя за казармата, но още там си бях обещал никога да не споделям с никой след като изляза, че там разбираш ли било готино…

  9. Turnovec on October 29th, 2009 10:54

    Нещото за което най-много съжалвям, е че нямах фотоапарат там, за да снимам … Една картина се е запечатала в главата ми и вероятно ще си я представям все толкова чисто и ясно до края на живота си:

    Зимен ден, късен следобед. Температура около 10 под нулата. Премръзналите ми ръце, навлечени с прокъсани кафяви вълени ръкавици опъват спирали от бодлива тел върху съществуващата ограда на поделението(за подсилване на защитата предвид атентата срещу военната ни база в Ирак:)). Зад оградата ЖП линията София-Варна. Зад нея сняг и индустриалния пейзаж на Захарни заводи Горна Оряховица, който завършва в небето с огромен дебел комин, подобен на тези в ТЕЦ-овете. Комина дими, а около него в небето кръжи ято от стотици гарги, които се изхранват от шахтата с хранителни отпадъци от столовата… Мораво-червен залез… а слънцето потъва сред пушеци в огромната паст на комина.

    Ако бях художник щях да я нарисувам … ама уви не съм 🙂

  10. dzver on October 29th, 2009 11:34

    Аз имам подобна гледка като спомен, от контейнера за боклук – с изглед към тетевенска Баба, осветена от светлото зимно небе.

  11. Turnovec on October 29th, 2009 13:41

    Друга много смешна случка дето помня е, че два дни след като ни пуснаха, трябваше да отидем до военното окръжие да ни ударят печат, че сме официално уволенени. И седим си ние с един приятел от ротата пред входа и пушим по цигара, когато дойде някакъв с фотоапарат, прдстави се за фоторепротер и ни удари една снимка. След 3 дни случайно ми попада вестник “168 часа”… и в голяма статия, посветена на набирането на запасняци за новия контингент в Ирак, на голяма снимка седим аз и Гайгера, с надпис отдолу “Кандидатите за ирак са склонни да чакат толкова, колкото се налага” :))) Още прясно завърнали се в цивилизацията, журналистите вече ни пратиха в Ирак :)))

Оставете отговор