Пепончо

September 6, 2014

Историята с Пепончо се случи 90-та година, когато съм бил на 11.

Пепончо беше 5-6 годишно дете от близкото гето. Децата от близкото гето не идваха често на училище, но когато идваха, често го правеха за да изкарат някоя стотинка с обири и заплахи. Та един ден, на тръгване от училище, се наложи да мина покрай група от 20-тина от споменатите деца. За мой ужас едно от тях, най-малкото, се отдели, приближи се към мен, удари ме със всичките си силици в слънчелия сплит, и ми поиска значките на СДС с лъвчета, с които се бях закачулил.

Това ме изправи пред сериозна дилема. Пепончо беше малък и нищо не можеше да ми направи, но тумбата на 10 метра всяваше сериозен страх. Нямах идея дали е проявил самоинициатива или са го пратили. Докато се чудих отнесох още един бебешки юмрук в корема. Изкара ми въздуха.

Дадох си значките, след което побягнах и намерих една учителка, на която сърцераздирателно обясних как тумба от 20 души ме е атакувала и ми е взела безценните значки на СДС. Тумбата с Пепончо, за разлика от индивидуалните обирджии, които изчезват мигновено, си седеше на място.

На учителката хич не й беше приятно да се конфронтира с такава голяма група деца, но се изправи с всичките си 150 сантиметра, пусна онзи ми ти глас и след секунди значките ми бяха върнати. Беше ми обяснено, че аз ще видя, видиш ли. Нищо не видях.

Значките вероятно още съществуват, в някой кашон с играчки в мазето на родителите ми.

Разбира се, проблемът не беше в Пепончо. Решението не беше в мен. Пепончо отнесе шамарите на батковците си, аз юмруците в корема и унижението да преговарям с някакво дете. Никой не спечели.

Публикувано в: Политика Оставете коментар RSS 2.0

Ако постът ви харесва, цъкнете на сърцето:

Коментари

Оставете отговор